Апостолически нунций

Апостолическият нунций е извънреден и пълномощен посланик на Ватикана и представител на Папата в страна, с която Светият Престол има дипломатически отношения.

Ватиканът има свои представители и в международните организации, като например ООН, Палестинска автономия, Организация на американските държави, Суверенния Малтийски орден, Африкански съюз, ЕС и Лига на арабските държави. Апостолическият нунций е най-често титулярен архиепископ. Има за задача да подпомага връзките между Ватикана и другите държави, както и между Папата и епископите в дадената страна. Нунцият има също важна роля при избирането на нови епископи.

В някои държави (най-често католическите страни в Европа и Южна Америка, но и някои протестантски като Германия и Швейцария), апостолическият нунций е също декан (председател) на дипломатическия корпус в дадената страна. Тази привилегия е призната и потвърдена от Виенските конгреси от 1815 и 1961 г.

Дипломатическите мисии на Ватикана биват апостолическа нунциатура и апостолическа делегатура. В периода 1964 – 1994 г. Светият Престол използва освен титлата „нунций“ също и титлата „пронунций“. Пронунциите също били дипломатически представители от първа класа, но те били изпращани до страните, които не признавали първенството на папския представител, който не ставал и декан на Дипломатическия корпус. Пронунцият би могъл да стане декан, но на общи основания (чрез първенство на класа и чрез най-дълъг стаж в дадената страна).

Ватикана има дипломатически отношения с всички страни по света освен с: Афганистан, Бутан, Ботсвана, Бруней, Виетнам, Китай, Коморски острови, Лаос, Мианма, Малдивски острови, Оман, Саудитска Арабия, Сомалия, Северна Корея, Тувалу, които не признават независимостта ѝ.

Членство на Ватикана в международни организации[редактиране | редактиране на кода]

Африкански съюз – от 2003 г.; в качеството на наблюдател
Асоциация на страните от Югоизточна Азия – от 2011 г.; в качеството на наблюдател
Съвет на Европа – от 1970 г.; в качеството на наблюдател
Организацията на Обединените нации за прехрана и земеделие – от 1988 г.; в качеството на наблюдател
Международна агенция за атомна енергия – от 1988 г.; в качеството на пълноправен член
Международен комитет по военна медицина – от 1988 г.; в качеството на пълноправен член
Международен институт за унифициране на частното право – в качеството на пълноправен член
Лига на арабските държави – от 2000 г.; в качеството на наблюдател
Организация на обединените нации – от 1964 г.; в качеството на наблюдател
Организация за сигурност и сътрудничество в Европа – от 1973 г.; в качеството на пълноправен член
Организация на американските държави – от 1978 г.; в качеството на наблюдател
Организация на обединените нации за образование, наука и култура – от 1988 г.; в качеството на наблюдател
Програма на Обединените нации за населените места – от 1997 г.; в качеството на наблюдател
Организация на Обединените нации за индустриално развитие – от 1988 г.; в качеството на наблюдател
Световна организация по туризъм – от 1988 г.; в качеството на наблюдател
Световна търговска организация – от 1997 г.; в качеството на наблюдател
Международен телекомуникационен съюз – от 1929 г.; в качеството на пълноправен член
Европейски съюз за радио и телевизия – в качеството на пълноправен член-основател

Дипломатически отношения между България и Светия престол[редактиране | редактиране на кода]

История, IX – XX в.[редактиране | редактиране на кода]

Дипломатическите отношения между България и Светия Престол в най-ново време се установяват през 1925 г. Но взаимоотношенията между Светия престол и българската държава имат много по-стари корени. Началото може да се потърси още в средата на IX в. След неуспешни преговори с Византия за признаване на самостоятелна българска Църква цар Борис I се обръща към Рим. През лятото на 866 г. папа Николай I приема в Рим пратеничество от българския цар, в което са включени приближените до владетеля боляри Петър, Мартин и Иван. Пратеничеството се завръща обратно през есента и донася в българската столица отговорите на папата на поставените от Борис I общо 106 въпроса във връзка с основите на християнската вяра и принципното съгласие за създаването на самостоятелна българска църква. С пратеничеството от Рим в България пристигат и двама епископи – Формоза и Павел.

Особено близки са отношенията между България и Рим по времето на цар Калоян. В резултат в края на 1199 г. папа Инокентий III изпраща в столицата на Второто българско царство Търново специално пратеничество. То носи до българския цар писмо, в което се засягат въпроси за признаването на българската държава. През 1202 г. Калоян започва преговори с папата, които завършват две години по-късно с успех. Българският владетел получава титлата крал и правото да сече монети, а на българския архиепископ Василий I е дадена титлата „примас“. През ноември 1204 г. става тържествената коронация на Калоян. Сключената уния с Рим се оценява като голям дипломатически успех.

И други български владетели поддържат добри отношения с главата на Римокатолическата църква. Това продължава и след освобождението на България от османско владичество. Папа Лъв XIII има изключително отношение към България и определена визия за мястото и ролята ѝ в Югоизточна Европа. Той подчертава мисията на светите братя Кирил и Методий и за първи път ги поставя в календара на универсалната църква, което е голямо признание за българската култура и книжнина.

История, 1925 – 1949 г.[редактиране | редактиране на кода]

Връзките между България и Ватикана се разширяват още повече през 1925 г., когато в София като апостолически представител пристига монсеньор Анджело Ронкали, бъдещият папа Йоан XXIII.

На 26 март 1931 г. се установява Апостолическата делегатура в София. За първи апостолически делегат е номиниран архиепископ Анджело Ронкали, бъдещ папа Йоан XXIII, апостолически представител в България в периода 1925 – 1931 г. Първата сграда на делегацията се намира на днешната улица „Анджело Ронкали“ № 2, след това е преместена на ул. „11 август“ № 6. След монсеньор Ронкали пратеник на Светия престол в София е монсеньор Джузепе Мацоли, който заема тази длъжност до смъртта си в България през 1945 г. За временно управляващ нунциатурата в София в периода 1945 – 1948 е назначен монсеньор Франческо Галони. Преди заминаването си за Италия отец Галони в края на месец юли 1946 г. представя отец Плачидо Корси, монах пасионист, за „временно управляващ Апостолическата делегация“ и иска дипломатически паспорт, който получава на 3 август 1948 г. В края на същата година отец Галони се завръща отново в България, но на 3 януари 1949 г. заминава отново за Италия, оставяйки на отец Корси да управлява нунциатурата.

История, 1949 – 1990 г.[редактиране | редактиране на кода]

На 23 февруари 1949 г. българското правителство, в лицето на министъра на външните работи Васил Коларов, обявява дипломатическите отношения между Народна република България и Ватикана за несъществуващи. На 24 февруари милиционери обграждат сградата на Апостолическата нунциатура в София. Страхувайки се от насилствено нахлуване, отец Плачидо Корси пренася тайно през нощта на 24 срещу 25 февруари архива на нунциатурата в посолството на Италия. Префектът на Конгрегацията за Източните Църкви кардинал Южéн Тисерáн моли отец Корси да остане да пази им��ществото на Ватикана дотогава, докато не бъде насилствено изгонен от България. На 21 януари 1950 г. „Държавна сигурност“ арестува отец Плачидо Корси, закарва го насила до Софийската централна гара, където е качен на влак за границата.

История от 1990 г.[редактиране | редактиране на кода]

На 6 декември 1990 г. са възстановени официалните дипломатически отношения между България и Светия престол. От 9 юли 1991 г. в София започва да функционира Апостолическа нунциатура на Ватикана, а на 2 март 1992 г. в Рим е открито посолство на България към Светия престол.

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Апостолически нунции в България[редактиране | редактиране на кода]

архиепископ Анджело Ронкали (1925 – 1931 – представител на Светия Престол, 1931 – 1934 – Апостолически делегат)
- отец Джакомо Теста (1932 – 1935) секретар
архиепископ Джузепе Мацоли (1934 – 1945)
- отец Анджело Принето (1935 – 1938) секретар
- монс. Антонино Спина (1938 – 1939) секретар
- монс. Вито Перони (1940 – 1942) секретар
отец Франческо Галони (1945 – 1948 – апостолически делегат ad interim)
монс. Франческо Галони (1948 – 1949 – шарже д'афер на апостолическата нунциатура)
отец Плачидо Корси CP (1949 – 1950 – пазител на апостолическата нунциатура в София и всички имущества в България, собственост на Ватикана)
архиепископ Марио Рици (1991 – 1996)
- монс. Бернардито Клеопас Ауса (1993 – 1996) секретар
архиепископ Бласко Франсиско Коласо (1996 – 2000)
- монс. Джоузеф Барбиери (1997 – 1998) секретар
- монс. Джакомо Джампетруци (1998 – 1999) секретар
- монс. Жозе Лейте Ногейра (1999 – 2002) секретар
архиепископ Антонио Менини (2000 – 2002)
архиепископ Джузепе Леанца (2002 – 2008)
- монс. Браян Убайгуе (2002 – 2003) секретар
- монс. Браян Убайгуе (2003 – 2004) съветник
- монс. Никола Анри Мари Дени Тевнан (2004 – 2005) съветник
архиепископ Януш Болонек (2008 – 2013)
- монс. Астолфо Астолфи (2008 – 2009) съветник
- монс. Лучано Русо (2010 – 2012) съветник
- отец Ян Малчек (2012 – 2016) секретар
отец Ян Малчек – шарже д'афер ad interim (2013 – 2014)
архиепископ Анселмо Гуидо Пекорари (2014-2021)
- монс. Бодуан Бяжила Муанкембе (2016 – 2017) съветник
- монс. Паул Бутнару (2018 – 2020) секретар
- монс. Джорджо Кеца (2021-2024) съветник
монс. Джорджо Кеца – шарже д'афер ad interim (2021 – 2022)
архиепископ Лучано Суриани (от 2022)
- монс. Николас Педро Гуиди (от 2024 г.) секретар

Посланици на България към Светия престол[редактиране | редактиране на кода]

Кирил Маричков - баща (1992 – 1998)
Светлозар Раев (1998 – 2001)
Владимир Градев (2001 – 2006)
Валентин Божилов (2006 – 2009)
Никола Калудов (2009 – 2012)
- Стефан Бончев – III секретар (2009 – 2013)
Стефан Бончев – временно управляващ (2012 – 2013)
Кирил Топалов (2013 – 2019)
Богдан Паташев (2019-2023)
Костадин Коджабашев (от 2023)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]