Ху
- Тази статия е за британската група. За канадската група вижте Гес Ху.
„Ху“ | |
Ху на концерт през 2007 година – на преден план са Роджър Долтри (вляво) и Пийт Таунсенд (вдясно) | |
Информация | |
---|---|
От | Лондон, Великобритания |
Създаване | Лондон |
Стил | хардрок, арт рок, пауър поп, прото-пънк, прогресив рок, рокендрол |
Активност | от 1964 г. |
Уебсайт | thewho.com |
Членове | Пийт Таунсенд Роджър Долтри |
Бивши членове | Джон Ентуисъл Кийт Мун Кени Джоунс |
„Ху“ в Общомедия |
„Ху“[1] (на английски: The Who, Дъ Ху) е британска рок група, създадена през 1964 година в Лондон, която се смята за една от най-добрите[2] и най-влиятелни[3] групи в света.
Основните участници в групата са китаристът Пийт Таунсенд, вокалистът Роджър Долтри, басистът Джон Ентуисъл и барабанистът Кийт Мун. Те стават известни с динамичните си изпълнения на живо, включващи едни от първите демонстративни унищожавания на инструменти.[4][5] В хода на продължителната си кариера „Ху“ продават около 100 милиона записа, 27 техни сингъла достигат първите 40 места, а 17 техни албума – първите 10 места в британските и американски класации.[6]
„Ху“ придобиват популярност във Великобритания с поредица от хитови сингли, започнала с „I Can't Explain“ през януари 1965 година. Следват албумите „My Generation“ (1965), „A Quick One“ (1966) и „The Who Sell Out“ (1967), първите два от които достигат челните пет места в британската класация. Първият им хит, достигнал първите 40 места в Съединените щати е „Happy Jack“ през 1967 година, а по-късно през същата година влизат в първата десетка с „I Can See for Miles“. Славата им нараства със запомнящи се изпълнения на фестивалите Монтерей Поп[7] и Удсток.[8] Издаденият през 1969 година „Tommy“ е първият от поредица албуми, достигнали първите десет места в Съединените щати, и включваща още „Live at Leeds“ (1970), „Who's Next“ (1971), „Quadrophenia“ (1973), „The Who By Numbers“ (1975), „Who Are You“ (1978) и „The Kids Are Alright“ (1979).
След смъртта на Кийт Мун, починал на 32-годишна възраст през 1978 година, „Ху“ издават два студийни албума, „Face Dances“ (1981) и „It's Hard“ (1982), с барабаниста Кени Джоунс, преди групата да се р��здели през 1983 година. През следващите години „Ху“ се събират неколкократно за конкретни събития, като концерта Live Aid през 1985 година. Те правят концертни турнета по повод 25-годишнината на групата през 1989 година, както и през 1996 и 1997 година. През 2000 година за пръв път обмислят издаването на албум с нова музика, но се отказват от плановете си след смъртта на Джон Ентуисъл през 2002 година. Пийт Таунсенд и Роджър Долтри продължават да участват в концерти под името „Ху“, а през 2006 година издават и студийния албум „Endless Wire“, който достига челните десет места във Великобритания и Съединените щати.
През 1990 година „Ху“ са включени в Залата на славата на рокендрола.[8][9] През 1988 година получават наградата на Британската звукозаписна индустрия за цялостен принос,[10] а през 2001 година – и Грами за цялостен принос.[11]
История[редактиране | редактиране на кода]
Образуване[редактиране | редактиране на кода]
Тримата основатели на „Ху“ – Роджър Долтри, Пийт Таунсенд и Джон Ентуисъл – израстват в лондонския район Актън и учат в Актънската гимназия.[12] Бащата на Таунсенд е саксофонист, а майка му е пяла в група на Кралските военновъздушни сили през Втората световна война.[13] Бащата на Ентуисъл свири на тромпет, а майка му – на пиано.[14] Двамата се сприятеляват през втората си година в гимназията и сформират джаз групата „Конфедерейтс“,[15] като същевременно Ентуисъл свири на валдхорна в Симфоничния оркестър на мидълсекските училища. И двамата са повлияни от нарастващата популярност на рокендрола, като Таунсенд особено харесва дебютния сингъл на Клиф Ричард „Move It“.[16] Ентуисъл решава да започне да свири по-сериозно на китара, но тя му създава затруднения, заради големите му пръсти, и след като чува изпълненията на Дуейн Еди решава да се заеме с бас китара. Той няма средства за нов инструмент и конструира бас китара у дома.[17][16] След завършването на гимназията Ентуисъл започва работа в данъчната администрация, а Таунсенд се записва на курс в Илингския колеж по изкуства,[18] стъпка, която по-късно оценява като оказала дълбоко влияние върху развитието на „Ху“.[19]
Долтри, който учи година преди Таунсенд и Ентуисъл, е дошъл в Актън от Шепърдс Буш, квартал с по-работническо население. Той трудно се вписва в училищния живот, участва в банди и е почитател на рокендрола.[20] Изключен от училище на 15 години, той започва работа в строителството.[21] Самият той твърди, че музикалната кариера го спасява от безперспективния живот като работник[20] – през 1959 година той поставя началото на групата, превърнала се в „Ху“. Първоначално тя се нарича „Детурс“ и от самото си създаване има професионални ангажименти, като фирмени банкети или сватби, като самият Долтри е тясно ангажиран освен с музиката и с финансите на групата.[22]
Долтри се запознава с Ентуисъл случайно – среща го на улицата с бас китарата му и го ангажира в „Детурс“.[23] През лятото на 1961 година Ентуисъл предлага Таунсенд като допълнителен китарист.[23] Групата свири инструментали на „Шадоус“ и „Венчърс“, както и различни поп и джаз кавър версии. По времето, когато Таунсенд се включва в групата, тя включва още Долтри като водещ китарист, Ентуисъл като басист, Хари Уилсън на барабаните и Колин Доусън като вокалист.[24] Долтри е смятан за лидер на групата и, според Таунсенд, „ръководи нещата, както му се иска“.[19] Уилсън е изгонен през лятото на 1962 година и мястото му е заето от Дъг Сендъм, който, макар и значително по-възрастен от останалите и вече женен, е по-опитен музикант и от две години свири полупрофесионално.[25]
Малко по-късно Доусън напуска след спорове с Долтри[19] и, след като за кратко го замества Габи Конъли, Долтри поема водещите вокали. Таунсенд, насърчаван от Ентуисъл, става единствен китарист. Чрез майката на Таунсенд групата сключва договор за мениджмънт с местния промоутър Робърт Дрюс,[26] който започва да им намира ангажименти като поддържаща група. „Детурс“ са повлияни от групите, които поддържат, сред които са „Скрийминг Лорд Съч“, „Клиф Бенет и Ребъл Раузърс“, „Шейн Фентън и Фентоунс“, „Джони Кид енд Пайрътс“. „Детурс“ са особено заинтригувани от „Пайрътс“, тъй като те също имат само един китарист, Мик Грийн, който вдъхновява Таунсенд да съчетае в стила си ритъм и водеща китара. Басът на Ентуисъл получава по-водеща роля,[27] като той свири с него мелодии.[28] През февруари 1964 година научават за групата „Джони Девлин и Детурс“ и решават да променят името си.[29] Таунсенд и неговия съквартирант Ричард Барнс прекарват цяла нощ, обсъждайки различни варианти, главно с шеговит характер, като „Ноу Уан“ или „Груп“. Таунсенд предпочита „Хеър“, а Барнс харесва „Ху“, защото има „поп уклон“.[30] На следващата сутрин Долтри окончателно избира името „Ху“.[31]
1964 – 1978[редактиране | редактиране на кода]
По времето, когато „Детурс“ стават „Ху“, те вече имат редовни ангажименти, включително в „Олдфийлд Хотел“ в Грийнфорд, „Уайт Харт Хотел“ в Актън, „Голдхоук Сошъл Клъб“ в Шепърдс Буш и „Нотр Дам Хол“ в Лестър Скуеър.[32] Освен това те са заменили мениджъра си с Хелмут Гордън, които им организира преслушване с Крис Пармейнтър за „Фонтана Рекърдс“.[33] Пармейнтър не одобрява ударната секция и, според Сандъм, Таунсенд го заплашва с уволнение, а той напуска, но го убеждават да заеме инструментите си на бъдещ заместник. Сандъм и Таунсенд не си говорят през следващите 14 години.[34]
„Ху“ се запознават с Кийт Мун по време на концерт в Олдфийлд в края на април. Мун израства в Уембли и свири на барабани в различни групи от 1961 година.[35] По това време той свири с полупрофесионалната група „Бийчкомбърс“ и се стреми да се занимава с музика изцяло професионално.[36] Мун веднага изсвирва няколко песни с групата, при което чупи педал и скъсва кожата на един барабан. Другите са впечатлени от енергията и ентусиазма му и веднага му предлагат да се включи в групата.[37] Мун свири с „Бийчкомбърс“ още няколко пъти, но програмите на двете групи се застъпват и той предпочита да се посвети изцяло на „Ху“.[38]
Междувременно групата сменя мениджъра си с Питър Мийдън, който решава, че тя е идеалният представител на разрастващото се мод движение, свързано с характерна мода, скутери и музикални жанрове като ритъм енд блус, соул и бибоп. Той преименува групата на „Хай Нъмбърс“, облича ги в мод дрехи,[39] урежда им ново, по-успешно прослушване с „Фонтана“ и пише текстовете за двете страни на сингъла Zoot Suit/I'm the Face, които трябва да се харесат на модовете. Мелодията на Zoot Suit е взета от Misery на „Дайнамикс“,[40] а I'm the Face заимства от I Got Love If You Want It на Слим Харпо.[41] Въпреки усилията на Мийдън да промотира сингъла, той не успява да достигне първите 50 в класациите и групата се връща към старото си име „Ху“.[42] През следващите месеци група – никой от членовете на която не свири на инструментите си по обичайния начин[43] - постепенно започва да подобрява сценичния си имидж. Долтри започва да използва кабела на микрофона като камшик и понякога удря публиката, Мун подхвърля палките на барабаните във въздуха по време на изпълненията си, а Таунсенд имитира с китарата стрелба с автомат по публиката, докато скача по сцената и свири с бързо въртене на цялата ръка[44] или стои с вдигнати ръце, оставяйки китарата да генерира фийдбек в поза, която започват да наричат „човека птица“.[45]
1978 – 1983[редактиране | редактиране на кода]
Повторни събирания[редактиране | редактиране на кода]
Членове на групата[редактиране | редактиране на кода]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ „Енциклопедия АБВ на попмузиката“, 1987, автори Хайнц-Петер Хофман и Йордан Рупчев, Държавно издателство „Музика“
- ↑ Rock and Roll Hall of Fame
- ↑ Encyclopedia Britannica, архив на оригинала от 11 октомври 2007, https://web.archive.org/web/20071011223648/http://concise.britannica.com/ebc/article-9100454/the-Who, посетен на 6 декември 2007
- ↑ Vedder, Eddie. The Greatest Artists of All Time: The Who // Rolling Stone, 15 април 2004. Архивиран от оригинала на 2008-04-17. Посетен на 16 май 2008.
- ↑ 2006 Vodafone Live Music Awards // Vodafone. Архивиран от оригинала на 2008-06-16. Посетен на 16 май 2008.
- ↑ Two Rock Legends, Basking in the VH1 Spotlight. nytimes.com. Посетен на 22 октомври 2008.
- ↑ Monterey Pop Festival at Britannica Online Encyclopedia
- ↑ а б The Who // Brittanica Online Encyclopedia. Посетен на 16 май 2008.
- ↑ The Who // The Rock And Roll Hall of Fame and Museum, Inc. Посетен на 16 май 2008.
- ↑ BRIT Awards
- ↑ Grammy Lifetime Achievement Awards
- ↑ Marsh 1983, с. 13, 19, 24.
- ↑ Marsh 1983, с. 15 – 16.
- ↑ Marsh 1983, с. 24 – 25.
- ↑ Marsh 1983, с. 26.
- ↑ а б Neill 2009, с. 17.
- ↑ Marsh 1983, с. 29.
- ↑ Neill 2009, с. 20.
- ↑ а б в Neill 2009, с. 22.
- ↑ а б Marsh 1983, с. 14.
- ↑ Neill 2009, с. 11.
- ↑ Marsh 1983, с. 31.
- ↑ а б Marsh 1983, с. 18.
- ↑ Neill 2009, с. 19.
- ↑ Neill 2009, с. 19 – 20.
- ↑ Neill 2009, с. 21.
- ↑ Neill 2009, с. 24.
- ↑ Atkins 2000, с. 65.
- ↑ Neill 2009, с. 26.
- ↑ Marsh 1983, с. 65.
- ↑ Marsh 1983, с. 66.
- ↑ Fletcher 1998, с. 68.
- ↑ Fletcher 1998, с. 70.
- ↑ Marsh 1983, с. 78 – 79.
- ↑ Fletcher 1998, с. 29.
- ↑ Marsh 1983, с. 80.
- ↑ Fletcher 1998, с. 73.
- ↑ Fletcher 1998, с. 80 – 81.
- ↑ Eder 2013.
- ↑ ABC-CLIO 2007, с. 240.
- ↑ Fletcher 1998, с. 91 – 92.
- ↑ Neill 2009, с. 54, 60.
- ↑ Rogovoy 2019.
- ↑ Marsh 1983, с. 120.
- ↑ DiPerna 1994, с. 44.
- Цитирани източници
- Icons of Rock. ABC-CLIO, October 2007. ISBN 978-0-313-33845-8. (на английски)
- Atkins, John. The Who on Record: A Critical History, 1963 – 1998. McFarland, 2000. ISBN 978-0-7864-0609-8. (на английски)
- Шаблон:Cite jpurnal
- Eder, Bruce. The Who – biography // AllMusic. 2013. Архивиран от оригинала на 2013-10-29. Посетен на 2013-09-19. (на английски)
- Fletcher, Tony. Dear Boy: The Life of Keith Moon. Omnibus Press, 1998. ISBN 978-1-84449-807-9. (на английски)
- Marsh, Dave. Before I Get Old: The Story of The Who. Plexus Publishing Ltd, 1983. ISBN 978-0-85965-083-0. (на английски)
- Neill, Andrew et al. Anyway Anyhow Anywhere: The Complete Chronicle of The Who 1958 – 1978. Sterling Publishing, 2009. ISBN 978-0-7535-1217-3. (на английски)
- Rogovoy, Seth. The Secret Jewish History of The Who // The Forward. 2019-11-12. Архивиран от оригинала на 2019-11-12. Посетен на 2019-11-12. (на английски)